Връзката с нашата майка олицетворява връзката ни със самия живот
Нейната утроба е нашият първи дом и портал към съществуването. След раждането си ние често несъзнателно проектираме усещанията и преживяванията от вътреутробния си живот върху света около нас. Всяко развитие в психичния свят на майка ни по време на създаването, износването и раждането на живота оставя своя отпечатък върху нашето тяло и психика.
Още в пренаталния период в нас възникват фундаментални въпроси: Добре дошли ли сме? Обичани и приети ли сме? Има ли място за нас в този свят и живот? Принадлежим ли? В безопасност ли сме? Ще ни защитят ли? Ще бъдат ли посрещнати нашите нужди? Отговорите, които несъзнателно даваме на тези въпроси, оформят начина, по който се свързваме със себе си, с другите и със света през целия си живот.
Пренаталната памет и повторенията в живота
Не е рядкост трудни преживявания от вътреутробния период да се „преиграват“ на по-късен житейски етап. Например затруднена имплантация на оплодената яйцеклетка може по-късно да се прояви като постоянно усещане за липса на дом, за непринадлежност – към място, връзка, взаимоотношение.
Неразрешени аспекти от нашето собствено раждане често се активират и смислово преповтарят при раждането на нашето първородно дете. Това се случва неслучайно – за да бъдат осъзнати, приети и интегрирани както в личната, така и в родовата ни история.
Родовата памет, която носим в телата си
В телата си носим не само отпечатъка на майчината обич към нас, към партньора ѝ и към живота. Носим и клетъчната памет на предишните поколения. Още като яйцеклетка в тялото на майка ни сме били част от утробата на нашата баба. В нас живеят спомени и от нашите прабаби. Тяхната сила, устойчивост, но и техните болки и лишения се предават през поколенията чрез особеностите на афективните връзки в семейната и родовата система – чрез начина, по който се свързваме, обичаме и преживяваме близостта.
Нерядко трудностите при зачеване, износване, раждане, отглеждане на дете ни приканват да погледнем навътре в себе си, както и назад към предците ни и много от техните вероятно неразказани истории, допринесли за оформянето на психологическия климат, сред които сме отраснали.
Майката и нашето разбиране за женственост
Нашето разбиране за женствеността – като саможертва, самозачеркване, болка и тежест или като източник на любов, грижа и съзидание – е дълбоко свързано с отношенията ни с нашата майка. Нагласите и убежденията ни неизменно са повлияни от качеството на свързването помежду ни. Връзката с майка ни е нашият първи досег до човека и човешкото. Тя ни разкрива своя вътрешен свят, превежда ни през дълбините на чувствата. Тя приема, посреща, прегръща, проявява нежност, успокоява, придружава и в щастливи, и в трудни времена. Тя не само подхранва живота, но и разкрива пред нас неговата сладост. Тя ни предава способността да обичаме – обич не само към друго човешко същество, а и обич като нагласа на живеене. Здравата майчина обич не само приютява, но е способна и да пусне детето си да се себеосъществи, да се превърне в самостойна личност. Не превръща детето в източник на собствена значимост. Здравата майчина обич не обърква ролите – майката не превръща детето си в майка на себе си.
Пътят към майчинството като възможност за изцеление
Пътят към зачеването и майчинството често изважда на повърхността нерешени теми във връзката с нашата майка. Усещания за отчужденост, емоционална ненахраненост или конфликтност могат да се активират именно в този период.
При наличие на нездрава психична зависимост между майка и дъщеря, раждането на собствено дете понякога се преживява като предателство към майката – като болезнено отделяне. Дори когато зависимостта се прикрива от опозиционно поведение към майката, зад бунта и критиките на дъщерята често в дълбочина стои настоятелният копнеж да бъде получено онова, което някога е липсвало.
Бременността и родителството могат да се превърнат във възможност да погледнем към вътрешния свят на майка си с повече разбиране – към нейните страхове, колебания, усилия и ограничения. Вървейки днес по същия предизвикателен път, имаме шанс да разширим светогледа си и да се разделим с категоричните и едностранчиви отсъждания.
Психическа зрялост и вътрешно помирение
Никога не е късно да излекуваме отношенията с майка ни и да пренаредим вътрешния си свят. Един разговор, едно осъзнаване може да пренапише не само бъдещето на нашите взаимоотношения, но и миналото чрез един нов, по-дълбок прочит на преживяното. Изисква се готовност за психическо порастване, за превръщането ни в майки на самите себе си. Готовност да се свържем с уязвимостта ни, да прегърнем вътрешното ни дете, да проявим към себе си онова, което очакваме от света. Да се справим с тежестта на майчиното неодобрение, ако поемаме по път, различаващ се от очакванията на майка ни, но съответстващ на нашата дълбока същност.
Можем да излекуваме взаимотношенията с нашата майка, дори когато тя физически отсъства. В нас тя живее като вътрешен образ, като интроект. В сърцето ни тя е винаги присъстваща.
Психическата зрялост се изразява в способността да се оставим да бъдем нахранени от майчината топлота и обич, да отворим широко сърце и обятия за всички дарове, които тя ни дава, но и способни да отхвърлим онова, което ни спъва по пътя ни, не отговаря на нашия вътрешен ръст, задушава автентичния ни Аз. Усещането за здрави граници включва смелостта да видим и себе си, и майка ни, и всички, с които животът ни среща, в цялост – да разпознаем и признаем кривините, но и да благодарим за богатствата. Не черно-бялото мислене, а виждането на нюансите, полутоновете, полусенките ни води към омиротворение.
Омиротворението с майката е омиротворение с живота
Връзката с майката е първата ни среща с живота – там, където се раждат усещането за принадлежност, сигурност и право да съществуваме. В телата и душите си носим не само нейната обич, но и паметта на поколения жени преди нас, със силата и болката им. Пътят към майчинството и зрелостта ни приканва да излекуваме тази връзка, да пораснем вътрешно и да станем майки на самите себе си.
Когато намерим вътрешен мир във връзката с нашата майка, ние се помиряваме и със самия живот.
Автор: Мартина Ковалик