Психологически измерения на пренаталната загуба на близнак
Темата за близнаците и онази почти магична нишка, която ги свързва, отдавна поражда дълбок интерес и удивление. Съществува ли в живота ни друг такъв спътник, с когото споделяме своя път още от момента на зачеването? Делим ли с друг освен с близнака ни една утроба – най-сакралното физическо пространство? Има ли друг човек, който толкова рано се превръща в огледало на нашия вътрешен свят – на нашите емоции, чувства и движения, а понякога и на собствения ни физически образ?
Това е взаимоотношение, което възниква в самото начало на живота – още преди появата на речта и експлицитната памет. Създава се довербално усещане за „другия“, дълбоко вкоренено в психиката, а „Аз“-ът винаги е отчасти дефиниран чрез „ние“. Ако се замислим за фундаменталното значение на тази първа връзка, можем да си представим какъв отпечатък на празнота, отсъствие и разделение би могла да остави загубата на близнак в утробата – както в несъзнаваното на оцелелия близнак, така и в психиката на майката.
Пренаталната памет и ранните преживявания
Според парадигмата на пренаталната психология бебетата в утробата и новородените са съзнателни, общуващи и активни същества, притежаващи както физическа, така и емоционално-психична чувствителност. Спомените за преживяванията от този ранен период съществуват, но се съхраняват в имплицитната памет – на клетъчно, телесно и емоционално ниво – и могат да се активират по-късно в живота при определени обстоятелства.
Макар че на съзнателно ниво не помним преживяванията от превербалния етап на живота – вътреутробното развитие, раждането и първите години след него – те често се проявяват отново в процеса на израстване. Децата ги преиграват, преповтарят и се опитват да ги преработят по различни начини.
Загубата на близнак в утробата е едно от онези ранни събития, които могат да оставят дълбок отпечатък както върху майката, така и върху оцелелия близнак – на емоционално, психично и телесно ниво.
Какво показват изследванията
В книгата Prenatal Bonding Analysis унгарските психиатри и психоаналитици д-р Хидас и д-р Рафаи – създатели на метода за пренатално свързване между майка и бебе – отбелязват, че съвременните ембриологични изследвания показват: загубата на близнак в утробата се случва значително по-често, отколкото се е предполагало в миналото. Това може да се случи още преди имплантацията на зиготата, по време на нея или на по-късен етап от бременността.
Според тях хората, преживели такава загуба, често проявяват сходни психодинамични характеристики: дълбоко, трудно изразимо чувство на загуба, тревожност, несигурност и страх, че загубата може да се повтори. Някои избягват близките взаимоотношения като защита срещу бъдеща болка, докато други създават отношения на силна зависимост. Понякога се появява несъзнавана вина, която води до прекомерно нагаждане към очакванията на другите. Това на свой ред може да поражда вътрешно напрежение, гняв или чувство за отчуждение от собствената личност.
Травмата и процесът на свързване
Д-р Хидас и д-р Рафаи твърдят, че пренаталната загуба на близнак представлява травматично събитие, чиито последствия могат да се простират далеч напред във времето. Подобни травми могат да прекъснат процеса на свързване (бондинг) между бебето и неговата среда. След травматично събитие съществува чувствителен период, в който човек има особена нужда от емпатия, приемане и разбиране – условия, които подпомагат началото на процеса на изцеление.
Бебетата, преживели травма по време на вътреутробното развитие или раждането, често не получават такова разбиране, защото дълго време се е смятало, че в този ранен период те не могат да изпитват страдание. Липсата на признание на тяхната болка може да затрудни формирането на доверие и да възпрепятства процеса на свързване.
Затова от превантивна гледна точка е изключително важно пре- и перинаталните травми да бъдат разпознавани и лекувани възможно най-рано. Тези ранни преживявания често създават рамката, през която по-късно възприемаме и оценяваме житейските събития.
Предизвикателствата пред родителите
Напълно естествено е родителите в подобна ситуация да преживяват полюсни чувства – едновременно радост от очакването на новия живот и дълбока тъга по изгубения. Надежда и опустошение. Радост и скръб. Готовност да посрещнат живота и сила да се сбогуват с него.
Пред родителите стоят важни задачи – да намерят израз на своята болка, тревожност и понякога ирационална вина, като преминат през естествения процес на скърбене. Важно е да се избегне идеализирането на изгубения близнак или пренасянето на „двойни“ очаквания върху оцелелия.
Възможно е някои родители да се дистанцират емоционално от оцелялото дете като защитна реакция срещу нова болка, докато други проявяват свръхпротекция спрямо него – важно е тези дисфункционални модели на свързване да бъдат осъзнати и преработени, за да се изгради по-здрава основа на близост, подкрепа, ясни граници и присъствие.
Интегрирането на загубата е ключово. Колкото по-видяно и признато е мястото на изгубения близнак в семейната история, толкова по-лесно оцелелият близнак може да бъде в здрава връзка със себе си.
Пътят на оцелелия близнак
За оцелелия близнак предизвикателството често е да престане да се идентифицира със съдбата на изгубения. Да спре да преживява собствените си стъпки напред в живота като предателство и липса на лоялност към изгубения близнак. Да преодолее несъзнаваната вина на оцелелия и постепенно да възстанови способността си за свързване и усещането за вътрешна цялост.
Да почете правото на другия да си тръгне и да се освободи от бремето да живее „за двама“. Изборът да живее пълноценно е един от знаците за настъпило изцеление.
Пътят към изцелението
Лечението на тази ранна травма създава пространство както за родителите, така и за оцелелия близнак да се докоснат до гнева, безсилието, отчаянието и тъгата в себе си – и постепенно да ги преработят. Да се сбогуват с онова същество, което е било толкова близо до тях. Вътрешно да го пуснат по неговия път и на свой ред да продължат по своя.
Понякога депресията се появява именно там, където човек отказва да се срещне със своята тъга и да ѝ даде здравословен израз.
Автор: Мартина Ковалик