Пътят към зачеването на бебе като среща с нас самите и повторно свързване с живота
Понякога пътят към зачеването е дълъг и изпълнен с предизвикателства. Понякога този път ни приканва да се обърнем навътре, да надникнем в себе си и да се свържем с най-дълбоките пластове на нашата душевност.
Оцеляване или растеж
Когато се намираме в състояние на дистрес, нашите физически и психологически ресурси се изчерпват в постоянна борба с източника на напрежение и тревожност. В режим на оцеляване тялото и психиката ни са насочени единствено към това да издържат и почти не остава пространство за растеж, развитие и творчество.
В основата на трудностите често не стоят нерешими външни ситуации, а блокирани вътрешни модели за справяне. Всяко житейско предизвикателство изисква подходяща реакция – себеотстояване, поставяне на здравословни граници, приемане на собствената уязвимост и търсене на подкрепа, отказ от илюзии и среща с реалността, поемане на лична отговорност, освобождаване от свръхконтрол и прекомерни очаквания към себе си, другите или живота.
Пътят към емоционално и психично благополучие минава през гъвкавостта – да се свързваме по-дълбоко със себе си и другите, да преосмисляне ценностите и приоритетите си, да разпознаваме и приемаме непроменимото в нашето минало и настояще, да осъществяваме с вдъхновение и устрем постижимото. Именно тази вътрешна адаптивност ни води от състояние на оцеляване към пространство на растеж и личностна експанзия. Към създаване на нов живот.
Когато вътрешно още не сме готови
Може би все още не сме готови да пренаредим света си. Може би не се чувстваме свързани с нашата способност да даваме, да се посвещаваме, да се доверим на живота. Понякога искаме бебе, но в същото време не сме готови да приемем всички отговорности, които родителството носи със себе си. Не сме склонни да подчиним нашия свят на потребностите на детето в самото начало на неговия живот, когато то е напълно зависимо от нашата способност да се вслушваме, вчувстваме, откликваме.
Отдалечаване от женската същност
Много жени усещат, че са се отдалечили от своята дълбока женска същност – онази, която се изразява чрез чувствителност, нежност, мекота, способност да приютяваме и прегръщаме. Вместо това влагаме усилия в борба, доказване, постоянна надпревара със света – сякаш забравяме за радостта и лекотата на самото живеене.
Връзката с партньора
Трудностите при зачеването понякога ни насочват към вглеждане в отношенията с партньора. Как се чувстваме в тази връзка – вкопчващи се един в друг, емоционално дистанциращи се или цялостни, пълноценни личности? Има ли аспекти от личността на другия, които отхвърляме и не бихме искали да вплетем в един нов живот?
Да поискаме подкрепа
Може би този момент ни кани да признаем, че понякога се чувстваме слаби, уязвими и имаме нужда от помощ. Това не е слабост – това е част от човешката ни природа.
Творческото начало в нас
Понякога трудният път към детето е път към свързване с творческото начало в нас самите, с умението да създаваме. Да сътворяваме онзи живот, който искаме за себе си. Може би е път към цялостна наша осъщественост, към намиране на още много смисли в живота ни.
Да се доверим на живота
Може би този път ни учи да се разделим с нуждата да контролираме всичко. Да се доверим на мъдростта на живота, в който зачеването и умирането са тайнства, неподвластни на нашата воля.
Раните, които търсят изцеление
Възможно е в основата на трудностите да стоят стари, неизлекувани рани – наши или родови. Какви са били посланията в семейството за живота, родителството, женствеността? Утвърждаван ли е бил животът или е имало неизразена болка, загуби, (само)разрушителност?
Връзката с майката
Това време може да е покана да погледнем и към връзката със собствената ни майка. Можем ли да се отпуснем в нейната прегръдка – и така, в прегръдката на самия живот?
Ако изпитваме силна емоционална реакция или силно отхвърляне към някоя от темите, възможно е да е нужно да погледнем именно там. Възможно е обаче дълбоката причина за трудния път към детето да е съвсем другаде. Историята винаги е лична и никога повторима. Ако успеем да я разкажем на себе си, може би пътят би станал по-лек. Усилията към постигане на повече осъзнатост винаги се възнаграждават.
Ако познаваме човек, който върви по този път, нека бъдем внимателни към начина, по който има нужда от нас. Понякога му е нужна информация, друг път – просто сигурно, неосъждащо пространство за споделяне. Понякога – просто нашето тихо присъствие и уважение към неговия собствен начин на вървене на пътя.
Автор: Мартина Ковалик